Бисмутът съществува в природата като метална форма. Металният бисмут може да бъде извлечен от неговите оксидни руди чрез намаляване на въглерода. Поради сравнително простия му процес на извличане се спекулира, че откритието му предшества азота (1772) и фосфора (1669) и че хората може дори да са получили метален бисмут през Средновековието. Бисмутът обаче отдавна погрешно е смятан за производно на олово, калай или антимон и не е идентифициран като независим елемент.
През 15 век Германия притежава техника за производство на метален бисмут чрез термична редукция на бисмутов оксид или бисмутов сулфид с кокс. Този метал се използва като защитен основен слой в покрития върху метални предмети. С напредването на производството на покрития, употребата на бисмут постепенно се разшири, особено като важен компонент в сплавите за печат. По това време обаче бисмутът като цяло все още се класифицира като една от трите „форми“ на оловото, разглеждани заедно с калая и оловото като различни проявления на един и същи метал.
Лекарят и алхимик Парацелз от 16-век (1493-1541) разграничава два вида антимон: един черен, използван за извличане на злато и подобен на оловото; другият бял, всъщност бисмут, но объркан поради приликата си с калай. По онова време саксонските миньори също топели бисмут от руда, но погрешно вярвали, че това е подобен на калай вариант на оловото. Това показва, че независимият статут на бисмута не е установен дълго време.
Въпреки преобладаващото погрешно схващане за елементарния статус на бисмута, няколко учени започнаха да отстояват неговата независимост до средата на 16 век. Известният немски металург Агрикола (1494-1555) в своя фундаментален труд *Металургия*, изрично твърди, че бисмутът не е вариант на оловото или калая, а метал с уникални свойства. Тази гледна точка надмина консенсуса на повечето учени по това време. Трябва да се отбележи, че дори през 18 век някои все още отричат независимостта на бисмута. Например в *Процедурите на Френската академия на науките* (1713 г.) някои описват бисмута като сложна смес от сяра, живак, арсен и пръст.
През 1753 г. посмъртната работа на CJ Geoffroy, *Chemical Analysis of Bismuth*, е официално публикувана. Книгата систематично демонстрира разликите в свойствата между бисмута и оловото и за първи път изрично го дефинира като независим метален елемент. Сега е широко разпространено мнението, че концепцията за бисмута като независим метал постепенно се утвърждава в академичната общност след публикуването на тази работа.
През 2003 г. учените успешно откриха -разпадането на 209Bi в детектор от бисмутов германат, охладен до 20 mK, измервайки освобождаване на енергия от 3,137 ± 1 ± 2 keV и половин{7}}живот от (1,9 ± 0,2) × 10¹⁹ години, в съответствие с теоретично очакваното полу{11}}разпад, което доказва, че естественият бисмут притежава слаба радиоактивност.
